На малък площад пред гарата на град Видин е разположен уникален паметник. Умиращ бронзов войн е навел глава над оръжието си. Гренадирът е български войник, току що изстрелял последния си патрон в братоубийствената Сръбско-българска война от 1885 г. По време на тази война Видин е бил обсаден, води се жестока битка за превземане на крепостта. В защитата се намесва и руски кораб, намиращ се по това време по река Дунав, който успява да пробие блокадата и да достави боеприпаси за военните части. Поради това е логично точно Видин да има паметник на войните, паднали в Сръбско-българската война – това е въпросният паметник. Написано е, че монументът се въздига в чест на загиналите в Сръбско-българската война при отбраната на Видин, Белоградчик, Трън и Сливница и за героите при превземането на Пирот през ноември 1885 г. Видинчани го наричат Паметника на скърбящия войн, защото нашият войник не тържествува, а съжалява за тази война. Българският войник не изпитва радостта на победителя – той вече е осъзнал безсмислието на всяка една война.

Странният паметник има още по-странна история. Фигурата на войника е изваяна от гипс от големия скулптор Андрей Николов още през 1886 г. Минават години, докато я превозят с влак до Русе, с лодка през Дунава до Гюргево и оттам отново с влак до Париж. Отлята е от бронз в парижка леярна. Обратният път на статуята се оказва още по-дълъг. Не е известно как е била доставена в срещуположния на Видин румънски град Калафат, но в него тя престоява цяла година. Оказва се, че прекарването на статуята през Дунава е доста трудна и скъпа дейност. В крайна сметка се намират видински рибари, които я прекарват доброволно. За целта сковават платформа върху няколко лодки и успяват да я стоварят на видинския бряг. Прибрана е на сигурно място в казармата на Трети пехотен бдински полк, където отново отлежава за около една година.

Запазена е една дописка от известния английски журналист Берлайн, посветена на видинския паметник. Берлайн, който посетил Видин през 1919 г, пише: “България има един паметник на победите, какъвто никъде в просветена Европа няма. Умиращият гренадир, макар и победител, съжалява за братоубийствената война със сърбите. На това себеотрицание само българинът е способен…”