Втората българска жива торпила, свалил чрез таран американска летяща крепост.
Роден на 21 юни 1917 г. в София. Учил във Втора софийска мъжка гимназия заедно с Димитър Списаревски. Постъпва във Въздушното на Негово Величество училище и е причислен към 58-и випуск. Първоначалното си обучение като летец завършва в България и Германия. Завършва Изтребителна школа в Карлово и постъпва като боен пилот – командир на крило в 642-о ято, чийто командир е Тодор Йорданов. Тук съдбата среща за съвместна нлужба и полети бъдещите “живи торпили” на България – Димитър Списаревски и Неделчо Бончев. Добре подготвен летец, Бончев бързо израства като командир на ято. При започването на англо-американските бомбардировки на София на 1 август 1943 г. се сформира 2/6 изтребителен орляк и е назначен на 642-о ято. Участва във всички боеве за отбраната на София. На кървавия Великден – 17 април 1944 г., в устремна атака блъска “летяща крепост”, скача от горящия си самолет и парашутът му се отваря подир 1000 метра свободно падане. След лечение от бронхопневмония изразява силно желание да продължи бойната си работа, този път срещу германците. Върхът, честта, достойнството и интелектът на българската авиация.
Свален при атака на земни цели в Югославия, той скача с парашут успешно, но е пленен и след дълга страдалческа одисея е разстрелян от есесовци през късната есен на 1944 г.

Черният Великден на 1944 г. – 17 април, е десетото по ред варварско бомбардиране на столицата. На този “велик” ден загиват шестима български пилоти, четирима се спасяват с парашут и още толкова кацат принудително. Голяма част от българските самолети са здраво надупчени и се приземяват по чудо. Четири американски бомбардировача намират своята гибел. Причината за тая драма е тактическата изненада на противника, който вкарва в боя неизвестните на българските авиатори изтребители “Москито”.
… Когато някой извиква в слушалките “Момчета, та това са мустанги”, поручик Бончев започва остро да се оглежда. Значи затова му се било сторило, че в този бой численото превъзходство най-сетне е в наша полза. В този миг забелязва, че двойка “Тъндърболт” се опитва да увисне зад опашката му и рязко се преметва през крило, откъсва се от преследвачите си. Останал сам, пази се от всички – где да знаеш кой кой е?
Над четвъртата вълна противникови изтребители, които се изтеглят към Радомир, е останал само той. Моментът за ефективна атака е очевиден. Избира си летяща крепост, която е вляво на строя, и пикира към нея. Прицелва се в десния краен мотор на крепостта и натиска спусъка. Американецът бързо тегли машината си вляво. Неделчо Бончев се гмурва в тази пролука и пак тегли нагоре. Без да чака, повтаря атаката и бомбардировачът се отделя съвсем от строя. Сега вече Бончев може да го разстреля както трябва, но решава да приближи плътно и отдолу, където и при дете атаки му се струва, че картечниците на крепостта мълчат. Заблуждава отдалече с огъня се задния стрелец, после рязко се гмурва надолу и веднага хваща в прицела единия търбух на самолета. И когато натиска копчето, се обаждат само картечниците. Оръдието засича. Американецът може да избяга. И тогава българският изтребител се врязва в него…
В оперативното дело на 2/6 орляк е отбелязано, че Бончев се светява от удара като свободно падащо тяло. Тегли ръчката за отваряне на парашута, но безрезултатно. Внезапно забелязва, че пада завързан за седалката към бездната. Отвързва се някак си, отваря парашута и се приземява без ботуши, загубил ги е при борбата със седалката. Изтребителят Петър К. петров пише, че Бончев Бончев пада с парашута си в една дълбока преспа в Кюстендилско. Спасява го от измръзване местен селянин. Лежи дълго време в болница от бронхопневмония. Най-сетне бяга от болницата и прави постъпки да лети отново. Успява. До фаталния 5 октомври 1944 г. изпълнява 8 бойни полета.
“Яви се внезапно на летището, хвърли пелерината си и от ход ме попита: Петре, кажи на кой самолет да се кача и нагде ще летим? Един от летците слезе от самолета си и му подаде парашута си. Петре, вика, аз не знам задачата, води твоята група преди моята, аз ще си я водя”. После, след гибелта му, командирът на Въздушната ескадра полковник Гергов дълго време псуваше из летището – що ли го пуснах мамка му!” – спомня си Петър К. Петров
“Живата торпила” поручик Неделчо Бончев от 2/6 орляк начело на две четворки Ме-109 трябва да прикрива 6 бомбардировача До-17, след което да проведе две самостоятелни атаки по земни цели по шосето Крива паланка –Куманово. Според бойния дневник на орляка нападнати са противникови моторни коли. Атакувана е и една противникова батарея. Поручик Бончев е свален от нея при Страцин. Скача с парашут… По свидетелства на бойния дневник на 1/5 бомбардировъчен орляк “Ураган” (До-17) след бомбардировката от посока на с. Псача са забелязани изстрели на противовъздушна артилерия. В местността на около 2 км от това село е паднал наш самолет в пламъци.
Христо Недялков, тогава поручик летец, твърди, че в този бой наистина ги водел Бончев, а той му бил воден. Неделчо тръгнал да атакува по дължината на шосето, той след него, останалите в колона. Дават къси откоси с картечниците. И немците стрелят по тях с ПВО ерликоните си и с обикновено стрелково оръжие. Когато Бончев излиза от атака, самолетът му започва да пуши. Ударен е. Около българските трасиращи снаряди прелитат на рояци. Недялков се приближава до водача си и изравнява скоростта си с него. Бончев го вижда и му маха с ръка да се отдалечи. От опашката на самолета му струял гъст дим, проблясвали пламъци, всеки миг аеропланът му можел да експлодира. Недялков видял Бончев да скача с парашут.
След атаката си в десен завой, Христо се завъртял около Бончев да види поне къде ще падне той с парашута си и в този момент зърва по междуселския път няколко мотора с кош. Немците бързали към горичката, където се очаквало да се приземи Бончев. Недялков стрелял по тях и взел височина. Мъката му била голяма, че не може да подаде ръка на другаря и командира си, който, както се твърди, бил и без пистолет дори, а това е така, защото по искане на войнишките комитети на 9 .ІХ. 1944 г. на летците са отнети личните пистолети. По-късно, след случая Бончев ще им бъдат върнати, но трагикомичният парадокс на революционната бдителност остава – българските пилоти излитали с тонове бомби, със заредени оръдия и картечници и запаси от боеприпаси, а виж, без право да носят собственото си лично оръжие!
Така храбрият, но безпомощен обезоръжен български пилот попада в плен, без да може да се защити поне с един изстрел. И го пленяват. По-нататък вече идват няколко версии за съдбата му. Най-вероятната от тях е, че не е ликвидиран на място, а е натоварен в болничен ешелон, където, неизвестно защо, се скарва с коменданта му. Най-възможно, за да защити достойнството си. Когато за малко се установява във Виена, без да е освободен от плен, неколкократно е канен да се съгласи да работи в задграничното правителство на Ал. Цанков, в замяна на което ще бъде освободен от плен. Бончев отказва категорично. Колоната от пленници, в която е той, мрачно крачи по калните пътища на Западна Австрия и Южна Германия. В тия дни и по тези места Неделчо Бончев развива скоротечна туберкулоза. Поради това и защото се “заяждал” с охраната, той е изкаран от колоната и е разстрелян от есесовка.
Гордо и честно, неопетнен и несломен си отива от този свят Неделчо Бончев, втората ни жива смъртна торпила, героят на българската авиация, капитан летец.
(По Иван Делчев и Петър К. Петров)