В началото на 1917 г. френското командване разработва операция, която трябва да отхвърли българската армия от Баба планина, да овладее Битолско – Прилепското поле и да надвисне над долината на Вардар. На 12 март 1917 г. френската артилерия открива огън по двата върха – кота 1248 и Червената стена. Стрелбата продължава 24 часа и въпреки това българите нямат нито един убит и ранен. Предупредени от разузнаването, те се изтеглят в бетонните бункери в обратните скатове на двата хълма. На 14 март пет френски дивизии тръгват в атака срещу кота 1248, Червената стена и западната част на билото на Баба планина, зает от 8-ма пехотна дивизия. След шестдневни боеве кота 1248 е удържана, но ударът в тази част на фронта е по скоро демонстративен. Истинската битка се разгаря за Червената стена, където тръгват в атака три френски дивизии. Бдинци наистина са се биели като лъвове и титани, както се пее в бойния им марш. Окопите преминават от ръце в ръце по няколко пъти на ден. Щикови атаки се редуват с барабанен артилерийски обстрел. На 18 март 1917 г. Червената стена е наречена вече с ужас и възхищение “Македонската Шипка”. В редица участъци наистина бдинци, свършили патроните, търкаляли огромни камъни и скършени от артилерийския обстрел дървени трупи върху пълзящите към върха на хълма френски вериги. Свидни жертви дават и Ломци, техният командир полковник Стефан Илиев загива на 26 март при една от контраатаките на българската армия. В крайна сметка в началото на май 1917 г. Червената стена е превзета от французите и българите отстъпили на съседния връх. Цялата останала позиция по Баба планина остава в български ръце, а Битоля – под обстрела на българската артилерия. Така че от военна гледна точка падането на Червената стена не представлявало никаква загуба. Но символичното значение, което придобила Червената стена, не можело да остави върха във френски ръце. Командването на Бдинската дивизия съсредоточило около Червената стена цялата дивизионна артилерия. На един стръмен съседен връх българите изнесли на ръце шест нови батареи от тежки гаубици. Предните пехотни части също били снабдени с едно ново, току-що закупено от немците оръжие – огнепръскачки. На 18 май 1917 г. върху двата френски полка (6000 души) заели Червената стена, се изсипва ураганен артилерийски огън. Особено ефективни са шестте нови батареи, от които французите се виждаха като на длан. След двучасова стрелба френските окопи били затрупани с град от ръчни бомби. До френските окопи са се промъкнали под прикритието на артилерийския обстрел специални щурмови команди. След това дошъл редът на огнепръскачките. Скоро затрещяват и взривяващи се боеприпаси и окопите се превърнали в огнен ад. Когато всичко утихва, един български полк тръгва с натъкнати ножове към върха. Българите атакуват мрачно, без обичайното “ура”, вървейки прави, без да залягат и без да тичат. Не ги посрещнал нито един изстрел. Двама офицери и 259 войници – единствените оцелели от двата полка, ги посрещат с вдигнати ръце. Червената стена е отново наша и остава наша до края на войната.