По времето на Тервел в средиземноморския свят се налага нова сила – Арабският халифат. През 712 г. войските му нахлуват в Европа през Гибралтар. Пет години по-късно арабите нападат Константинопол по суша и море, предвождани от Маслама, брат на халиф Сюлейман ибн Абд ал Малик. Те идват с невиждана за епохата армия – 200 000 души и 5000 кораба. Арабите прокопават ров край византийската столица от Златния рог до Мраморно море. Започват да нахлуват и в България.
След тежко сражение българските войски отблъскват арабския авангард, предвождан от Убайда. Разбиват и четирихиляден разузнавателен отряд на главнокомандващия Маслама. Самият той се спасява с бягство и е толкова впечатлен от българските войски, че заповядал арабският лагер да бъде ограден с още един ров, за да се защити от тях. Така обсаждащите се превърнали в обсадени.
Някои съвременни чуждестранни изследователи незаслужено приписват заслуги само на тогавашния византийски император Лъв III Исавър, който бил организирал блестящо отбраната на Константинопол. В действителност той изпраща патриция Сисиний да търси помощ от Тервел. Както свидетелства хронистът Михаил Сирийски, византийците разчитали на българите срещу армията на халифата и действали в абсолютна координация с тях: „Арабите били нападани по суша и от жителите на града, и от българите, а в морето – от ромейските кораби… Българите нападали арабите и ги посичали; тези последните се боели повече от българите, отколкото от ромеите. Отвън арабите били притеснени от по-голяма беда, отколкото ромеите отвътре. Дошла зимата, а арабите се боели да се оттеглят; първо – от техния цар, второ – от морето, и трето – от българите…“
След неуспешна едногодишна обсада, през лятото на 718 г. арабите получават свежи сили. Новата войска дебаркира при Абидос в Тракия и поема към Константинопол. Но в решителното сражение българите тотално я разбиват. Една от причините можем да открием в лаконичната характеристика на един арабски писател: „Българите са исполини по ръст и на ръкопашен бой десет наши бойци не могат да победят един българин.“
Различни източници изчисляват, че при Константинопол халифатът губи заради българите 22-32 хил. души. Поражението се оказва „велико бедствие за исляма“. Това окончателно охлажда арабските опити да нахлуят в Европа през Босфора, след като вече са стъпили в Испания. За първи път България се откроява като геополитически фактор в европейския югоизток, а приносът на Тервел за спасяването на християнска Европа ще се изтъква в западните извори чак до ХVI в. Въпреки това днес той незаслужено е засенчен от романтичния образ на Карл Мартел, възпяван като спасителя на стария континент само защото през 732 г. отблъсква при Поатие осемхилядна арабска армия и спира халифата до Иберийския полуостров.
Не е трудно да си представим европейското бъдеще, ако през 718 г. огромната арабска армия не бе отблъсната от българите при Константинопол.