Крепостта „Баба Вида“ – Видин
Крепостта “Баба Вида” е единственият изцяло запазен средновековен замък в България. Тя се извисява величествено на брега на р. Дунав, в североизточната част на Видин. Уникалната й архитектура е запечатана в лентите на над 50 български и чуждестранни филма.
Замъкът е на повече от 2000 години, построен върху останките на античната крепост Бонония. Той е достъпен за посетители само от север, където се намира входната кула. Обграден е с дълбок ров, запълван от водите на Дунава, над който се спускал дървен подвижен мост. В днешно време гостите на крепостта минават по новоизградения каменен мост, който отвежда във вътрешния двор. Тук е открит Летен театър “Вида”, който е една от най-големите атракции на града. На неговата сцена се представят известни постановки от 1964г насам.
Една от легендите за създаването на замъка разказва, че в местността живеели двете сестри Вида и Кула – дъщери на знатен болярин. Вида била много красива и всички мъже я искали за жена, но тя не харесала никого. Кула често я увещавала да се задоми, но тя се ядосвала на съветите й и не след дълго се разделили. Така Кула станала основателка на град Кула, а Вида останала да живее в родния дом. Когато турците завладели българските земи, Вида била вече стара и самотна жена, защото цял живот не могла да намери достоен за нейния ум и красота. Като се разчуло, че наближават града, тя събрала хората си и им казала да изградят кули, в които да се скрие населението. Тези кули и до днес носят името “Бабини Видини кули”.
Белоградчишките скали с право могат да се нарекат 8-то чудо на света. Показателни са и думите на писателя Антон Страшимиров: “Пред фантастичните видения на Белоградчишките скали, човешката фантазия е ограбена, абсолютно ограбена с всички свои капризи!” Тези невероятни творения на природата се намират в района на град Белоградчик, в Западния Предбалкан. Простират се на близо 30км дълъг участък и се разделят на три групи – Фалковска, Централна и Збеговска.
Над 200млн години са били необходими, за да се изваят чудните форми на Белоградчишките скали. Червеният им цвят се дължи на железните съединения в тях. Най-интересните образувания се намират в Централната част – Конникът, Мадоната, Дервишът, Метохът, Ученичката, Адам и Ева, Хайдут Велко, Кукувицата и други. Наименованията им произлизат от голямата им прилика с хора, животни или предмети. Много от тях са свързани и с легенди.
Една от тях гласи, че преди много векове сред скалите имало девически манастир, в който служела на Бога невероятно красивата монахиня Витиния. Мълвата за неземната й хубост се разнесла из цялата Римска империя. Един ден пред портите на манастира се появил римлянинът Антонио. Те се влюбили безумно и дълго време криели любовта си. Но след година детски плач огласил килиите на манастира и сестра Витиния била изправена пред строгия съд. Монахините решили да я прокълнат и изгонят заедно с детето. В това време откъм хълма се задал Антонио на белия си кон и умолявал да оставят любимата му. В този момент над скалите се извила буря, паднал гръм и манастирът се сринал, като всичко наоколо се вкаменило – Конникът, Монасите и Витиния, която се превърнала в Мадоната с детето на ръце.
Пещера „Магура“
Пещерата “Магура” крие голямо богатство. В нея се намира най-голямото находище на скални рисунки в Европа. А в дълбините й се произвежда единственото у нас шампанизирано вино, което отлежава 3 години при естествени условия. Разположена е в Северозападна България, на 20км от Белоградчик, близо до с. Рабиша.”Магура” крие още една изненада за своите посетители. В царството й се намира най-големият сталагмит, открит у нас – Падналият бор със своите 11м дължина.
Подземието на пещерата ще ви върне с 15 млн. години назад. Множеството колосални зали представляват своеобразен музей с фантастични варовикови форми. Най-впечатляващите са Подналият бор, Големият сталактон, Тополата, Малкият и Големият брат, Гъбата, Тронът и Вкаменената гора.
В коридора на Славата ви очакват оригиналните пещерни рисунки, които са най-ценните шедьоври на първобитното изкуство на Балканите. Те са повече от 700 на брой и изобразяват танцуващи женски фигури, ловуващи мъже, маскирани хора и оръдия на труда. Друга част от тях представят образите на животни, растения и шахматни пана. Силно впечатление ще ви направи и слънчевият годишен календар, който датира от късния енеолит. Според учените той е направен с голяма точност и прецизност на записите.
Крепостта „Кастра Мартис“ – Кула
Останките на късноантичната крепост “Кастра Мартис” се намират в самия център на град Кула.
Възникването на крепостта е свързано с историята на българските земи през римската и ранновизантийската епоха (I-VI век). Останките от крепостта са разположени в историческия парк “Кастра Мартис”, недалеч от тях се намира и музейната сбирка с откритията, направени при проучванията на крепостта. Крепостта охранявала важния римски път от Бонония (Видин) за Сингидунум (Белград).
При археологически проучвания е установено, че преди изграждането на крепостта, по същия склон, на който е разположена, е съществувало малко тракийско селище, в което животът е започнал още през първото хилядолетие преди новата ера и продължил и през първите векове на Римската империя. Крепостта се състои от две части – малко квадратно укрепление – квадрибургий, и кастел, разположен южно на него. Двете части са строени в различни периоди.
Крепостта претърпяла разрушение при готските нашествия в края на IVв, но най-много пострадала от хунските набези през първата половина на Vв.
Крепостта край град Монтана – Кастра ад Монтанезиум, се намира в северозападния край на града, на хълма Калето. Хълмът е обект на множество археологически проучвания, които разкриват ценна информация за историята на град Монтана. Името на града е дадено от древните римляни и вероятно идва от думата Монс – планина, но самото селище води началото си още от праисторически времена.
Първите обитатели на хълма са живели през каменно-медната епоха. През този период от историята хората правят важен преход от ловци-номади към по-уседнал начин на живот, свързан с обработване на земята и строеж на постоянни селища. Местността, която по-късно е наречена Монтана, е избрана като подходящо място за живот от древните хора заради плодородните почви и възможността за защита. Това сочат откритите при разкопки жилища от този период.
По-късно мястото обитават древните траки. Тракийското племе трибали населява хълма до около Ів пр.н.е. Те построяват крепост за защита от нападатели. От нея са останали каменни зидове, широки повече от метър. Римляните се заселват в района в края на Ів н.е., привлечени от богатите залежи на руда и злато по поречието на река Огоста. Те завладяват тракийската крепост и я използват за свои нужди. В този период Монтана се превръща в град – център на провинция Долна Мизия, в който постоянно пребивават военни части.
По времето на Римската империя градът процъфтява. Изграждат се и се поддържат пътища, свързващи Монтана с останалата част на империята. Освен рудодобив и златодобив, основни поминъци по това време са земеделието и занаятчийството. През ІІІв н.е. градът е обект на набези на готски племена. Именно срещу тях е построена крепостта Кастра ад Монтанезиум, върху основите на древната тракийска крепост на хълма Калето. Изградени са казармени помещения, базилика, както и дебели крепостни стени, имащи за цел да устояват на атаките на нашествениците.
Близо до крепостта, до голям извор в подножието на хълма, се намира древно каменно светилище. То придобива голяма популярност по време на Римската империя. Главни богове на това светилище са Диана и Аполон. Диана – богинята на лова, е покровителка на града и в днешно време е изобразена на герба на град Монтана. Около светилището се образувало селище с вили. Светилището и сградите около него са разрушени при някое от готските нашествия през IV век.
Римският град заедно с крепостта е разрушен в края на VI при нашествие на авари и славяни. По-късно върху развалините славяните изградили свое селище, което нарекли Кутловица. Една от казармените сгради, останали от римската крепост, те превърнали в свое езическо светилище, запазено и до днес. В него е била отдавана почит или на бог Перун, или на Даждбог – бога на плодородието, а може би и на двете божества едновременно. Светилището просъществувало до приемането на християнството в българската държава.