Политическата самостоятелност на Стара Велика България, подобно на други номадски държавни образувания, не продължава дълго. Обединени от кан Кубрат, българските племена бързо се разделят след неговата смърт около 660 г. Част от тях, предвождана от третия му син Аспарух, се насочва към границите на Източната Римска империя, заселвайки се в непосредствена близост. Пътят, изминат от българите, и мястото, в което се установяват, са описани от византийските хронисти Теофан Изповедник и патриарх Никифор (двамата пишат през IX век, използвайки един и същи източник – “Велик хронограф”). „Най-сетне третият от тях, наречен Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос, заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно превземаемо от всяка страна, бидейки отпред блатисто, а от другите страни обградено като венец от реките…”

Това неясно обяснение, както и липсата на други сведения за местоположението на тъй наречения Онгъл, води до множество предположения и хипотези, търсещи областта в различни краища на страната. Макар да не разполагат със солидни аргументи от древните хроникьори, някои твърдения през годините се утвърждават в българската историография до такава степен, че започват да се приемат като сигурни.

Теория 1 – Според изследователите, които предлагат тази теория, местността Онгъл се намира в територията между реките Серет, Прут и Дунав. За да подкрепят това твърдение, те си служат с топографски анализ на информацията от Теофан Изповедник и Патриарх Никифор, а също така и с археологическите находки, намерени в района.

Теория 2 – Учените, които я подкрепят, също като останалите се позовават главно на сведенията, получени от византийските хронисти. Въпреки това според тях Онгъл е “голямото землено укрепление близо до град Исакча, което обгражда във вид на кръг голямо пространство около селото Никулицел”. Това укрепление става известно като Никулицелски укрепен лагер.

Теория 3 – Тя е предложена от проф. Васил Златарски и също като втората свързва Онгъла с района на село Никулицел. Тази теория обаче използва като допълнителен източник – Арменската география, в която се казва: “В Тракия има две планини и реки, от които едната – Дунав, като се дели на шест ръкава, образува езеро и остров, наречен Пюки. На тоя остров живее Аспар-хрук, синът на Хубраат, който побягна пред хазарите от Българската планина и прогони аварите на запад. Той се посели на това място.” Базирайки се на тези сведения, проф. Златарски предполага, че българите се поселват на остров Певки (Пюки), който тогава се намира в Дунавската делта, а днес не съществува заради изчезването на най-южния ръкав на реката.

Трудно може да се приеме, че всички българи, водени от Аспарух, се заселват в Онгъла. Вероятно областта, здраво защитена от природата и допълнителни землени укрепления, се превръща в мястото, където се издига резиденцията на българския кан, но въпреки това голяма част от народа все още населява земите на Южна Бесарабия.

Първоначално аспаруховите българи не се впускат в опустошителни набези към ромейските владения на юг от Дунав. Тази липса на враждебни действия кара Васил Златарски да предположи, че между Аспарух и император Констант II са утвърдени мирни отношения, според които ханът поема задължения като федерат на империята, а в замяна му е позволено да се засели в нейните земи. Тази теория обаче е отхвърлена от други учени, според които Византия отдавна е изгубила реалния си контрол над тези територии, в които свободно се ширят различни племена.

Заселили се в своите нови земи, на българите се налага да възпират настъпващите в тила им хазари. Това вероятно е причината да не се втурнат към богатите византийски земи. Същевременно Византия навлиза в едни от най-трудните си години – арабската инвазия в Мала Азия достига връхната си точка. Един след друг халифатът завладява важни градове и крепости, принадлежащи на ромеите. Така се стига до 674 година, в която Константинопол е обсаден по море и суша. Империята трябва да се бори за своето съществуване под нестихващите арабски атаки цели 4 години. Вероятно именно в този момент се активизират аспаруховите българи, които преминават река Дунав, навлизайки в територията на днешна Добруджа, но това, което търсят там, не е само плячка. Желанието им е да се заселят в тези земи.

Съотношението на силите рязко се променя през 678 г., когато арабската армия е разбита. Халифатът е принуден да се оттегли, сключвайки мирен договор с Византия, в който освен всичко останало, се принуждава да ѝ плаща ежегоден данък. Отзвукът от ромейската победа е толкова силен, че кара аварите, както и някои от славянските племена, също да потърсят мир с империята. Византия отново се превръща в хегемон. Теофан Изповедник ще каже за положението, в което се намира тя: „И настъпи безоблачен мир както на Изток, така и на Запад.“

Състоянието на Източната Римска империя вече е такова, че може да погледне смело към северната си граница, където са българите. Макар те все още да се спускат на юг от Дунав само за да плячкосват, опасността от тях изглежда е възприета като значителна. Теофан Изповедник описва решението на Константин IV да се изправи срещу тях по следния начин: “А императорът Константин, като се научил, че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава в Оглоса и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т.е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните, много се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия.”

От този цитат ясно прозират намеренията на василевса – да прогони веднъж завинаги българите далеч от своите земи. Поради това срещу тях той изпраща внушителна армия, която лично предвожда. Конницата, заедно с императора и неговата свита, е натоварена на кораби, с които да достигне Дунавската делта. Пехотата се придвижва по суша, вероятно движейки се по известния черноморски път: Константинопол – Деркос – Агатопол – Созопол – Анхиало – Одесос – Бизоне – Томи – История – Дунавска делта.

Пристигането на голямата ромейска войска принуждава българите да се оттеглят в своята укрепена област Онгъл. Константин IV Погонат бързо се установява близо до нея, но после 3-4 дни не предприема каквото и да е. После най-изненадващо, заедно с 5 кораба и най-приближените си,   напуска бойното поле. Преди да замине, василевсът дава ясни нареждания на своите стратези “да водят схватки, за да ги измъкнат от укреплението и да завържат сражение с тях, ако се случи да излязат. В противен случай да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията.”

Като причина за оттеглянето на императора византийските хронисти посочват усложнение на заболяването му – подагра, което го принуждава да отплава за Месемврия. Там с помощта на минералните бани иска да излекува болката и после вероятно да се завърне при своята армия. Според водещи български историци обаче това обяснение не отговаря на истината. Някои смятат, че Константин IV заминава, за да участва в заседанията на VI Вселенски събор в Константинопол. Според други става дума за обикновено бягство, което да помогне на императора да запази своята бойна слава. В крайна сметка която и от причините да е истинна, резултатът е един и същ – василевсът се оттегля от бойното поле.

Оттук насетне разказите на патриарх Никифор и Теофан Изповедник, които следват една линия, стават изпълнени с противоречиви и дори наивни сведения. Теофан пише: “Конниците обаче разпространили слуха, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире и повечето погубили с меч, а мнозина наранили.”

Това обяснение явно следва един типичен византийски похват, а именно – да се придаде случаен ход на събитията, за да не се възвеличае победата на противника. Трудно може да се повярва, че опитните стратези ще позволят на началниците на по-малките военни подразделения да допуснат паника, която да доведе до безредно бягство. Най-вероятно сражение е имало, но без каквито и да е данни за него трудно можем да говорим за неговия ход. Едно е сигурно – то завършва с убедителна победа за българите, които разбиват ромейската войска и навлизат стремглаво на юг от Дунав, достигайки днешна Варна. Оттук насетне Аспарух, заедно със своя народ, ще се засели трайно в земите на ромеите, които занапред ще се наричат български.

Победата при Онгъла е с изключително значение за развитието на българската държава. Кан Аспарух преминава трайно река Дунав и не спира с атаките към Византия. Империята, която само допреди няколко години е подчинила всички свои съседи с „господарски” мир, сега вижда трудност с отклоняването на войнолюбивия български народ. Това принуждава Константин IV да предложи мир на Аспарух, признавайки правото на съществуване на неговата държава и задължавайки се да му плаща ежегоден данък. “Защото чудно бе за близки и далечни да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички – на изток и на запад, на север и на юг – да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ.”

За създалото се положение видният византолог Георги Острогорски ще напише: “Така за първи път на древната византийска земя възниква независимо царство (държава), което да е признато от самата Византия.”

                                                                                                         Източник : Българска история