На 17 юли 1280 г. (според други източници събитията се развиват през 1279 г.) близо до крепостта Диавена и Котленския проход се състои драматичен военен сблъсък между българска войска, предвождана от Ивайло, и византийската армия. Ромеите неведнъж са разбивани от българина.
В конкретната битка те наброяват 10 000 войници, които са изпратени от Михаил Палеолог, а начело им застава протовестиарий Мурин.

В теснините около Котел, и по-точно прохода Железни врата, византийците за пореден път търпят поражение от Ивайло, като част от тях загиват в самата битка, а оцелелите са пленени и избити по заповед на Бърдоквата, както са наричали българския „народен цар“.
В трети том на своята „История на българската държава през средните векове“, посветена на България по времето на Асеневци, Васил Златарски отбелязва, че след тази победа ожесточеният Ивайло „дал пълен простор на отмъстителното си чувство – едни той безпощадно убивал на място, казва Пахимер, а други откарвал в плен и после ги предавал на най-страшна смърт“.

Публикация в сп. „Военна история“ представя покъртителни подробности от съдбоносното сражение – Мурин е посечен, а пътят за отстъпление на византийците е блокиран от крепостта Вида, чийто гарнизон подкрепил Ивайло. По-голямата част от ромеите попада в плен.
„Изправен пред възможността да държи под стража повече войници, отколкото имал под свое командване, Ивайло взема същото решение, което 140 години по-късно Хенри V взима при Ажинкур – да избие пленниците. За разлика от английския крал, който спасява френските аристократи за откуп, Ивайло избива цялата ромейска армия – акт безмилостен и категоричен, който само подчертава намерението му да се разправя моментално със всеки, застанал на пътя му“ – се изтъква в статията.

За да се увековечи това историческо събитие, с 46-о постановление на Министерския съвет от 11 декември 1969 г. е решено на мястото, където Ивайло побеждава византийския пълководец Мурин, до 1971 г. Комитетът за изкуство и култура и Главното управление на пътищата да изградят „подходящ“ монумент.
И постепенно в подножието на връх Вида, където специалистите смятат, че се е издигала и старата римска крепост Диавена, там, където се е състояла битката – само на 5 километра югоизточно от днешния град Котел, започват да се появяват монументалните фигури на воините на Ивайло.

От статия във в. „Отечествен фронт“ от 10 февруари 1978 г. с автор Иванка Икова разбираме, че по това време мемориалът все още не е готов. Срокът за изграждането му неколкократно е удължаван. И въпреки повелята на министерското постановление това да стане до 1971 г., в крайна сметка бива въздигнат цели 10 години по-късно, когато по повод 1300-годишнината от основаването на Дунавска България бяха направени стотици паметници из цялата страна.
В крайна сметка, паметната битка край Железни врата е увековечена, като скулптурната композиция с трима воини на Ивайло е единствена в страната. „Смелите битки на Ивайло излизаха сполучливи и силни войски се бояха от среща с него“ – е издълбано върху паметната плоча до монумента.

На отсрещната страна на шосето срещу него пък в скалите е изваяна скулптура на лъв, символизираща мощта на някогашната Втора българска държава.
Апропо, Ивайло е един от тези наши царе, за които родните ни скулптори рядко се сещат. Какво ти рядко – изобщо не им идва наум да го скулптурират. Негова фигура извисява ръст единствено в Ивайловград. Тя е дело на Величко Минеков, но пък силно наподобява като визия сътворения също от именития ни ваятел паметник на Спартак в Пазарджик, а също и неговия Аспарух в Добрич. Така обаче – приличайки си като две капки вода – идентичността на владетелите ни, чиито силуети от камък и бронз красят площадите, напълно се губи. Да не говорим, че дори е обидно да си мязат като сиамски близнаци с легендарния гладиатор, пък бил той и тракиец.
Все пак Ивайло (а и другите ни царе), макар враговете му да го титулуват „свинепас“, заслужава много по-величествен, знаков и най-вече уникален монумент.

източник : http://www.desant.net