50 години след тази битка Лъв Дякон пише: „И днес още може да се видят купищата кости на позорно изкланата бягаща ромейска войска.“ Мястото, за което говори ромейският хронист е в полето край Ахелой.

20 август 917 година. В равното поле край река Ахелой се срещат армиите на ромеи и българи. Битката не е за нови територии. Води се решително сражение, от което зависи съществуването на българската държава изобщо. Защото се намира в подем и влиянието й нараства. България е трън в очите на вечния враг – Византия. Този път ромеите са решили да се разправят с българите веднъж завинаги, затова и събират всички налични войски. Изтеглят дори онези армии, които пазят източните граници на империята от арабските нашествия.

По данни на хронистите, описали случилото се край Ахелой, двете армии са с почти изравнени по численост сили. Ромеите водят около 62 000 души, от тях 12 000 конница. Българите, заедно с подкрепленията от печенеги и маджари разполагат с 60 000 воини. Историците не приемат без критичност тази цифра, защото за възможностите на българите и съюзниците им тя звучи преувеличено. Начело на българската армия застава самият Симеон I. Византия по това време не може да се похвали със стабилност във вътрешнополитически план. Империята се управлява от императрица Зоя Чернооката, която, както пише друг хронист – Йоан Скилица, „решила заедно със сената, че трябва да сключи мир със сарацините и да прехвърли на Запад цялата източна войска, та, като се обеденият източните и западните войски, да започне война с българите и съвсем да ги унищожи“. Освен това Византия опитва да привлече на своя страна печенегите и маджарите, които да нападнат България от север, а сърбите да се включат с удар по западните граници. Преди да е станало късно Симеон I решава да действа и да срази враговете си един до един, без да им дава възможност да нападнат едновременно от три страни.

И до днес не е съвсем точно ясно мястото, на което се води битката. Хронистите от онова време са пропуснали да посочат точното място, но отбелязват, че това е едно от най-мащабните за епохата сражения. Спорът дали сражението протича от северната или южната страна на река Ахелой.

Историците се опитват по косвени факти да определят точното място. Но е ясно как протича самата битка. Ромеите предприемат първи атака. Дясното им крило започва силен щурм към българските позиции. Отбраната на българите поддава. В това време центърът на ромеите също изтласква българският център. Лъв ФОка, главнокомандващият ромейската армия, решава, че битката е спечелена и вкарва в боя и резервите си. Историците предполагат, че силите, които Симеон I влиза в боя начело на конницата и пехотния резерв, който до това време се крие зад близко възвишение.

Ударът по левия фланг на ромеите преобръща хода на сражението. Паниката, обхванала войските на Лъв Фока ги кара да се обърнат в бягство. Мнозина намират смъртта си в заблатената местност около реката. Другите са застигнати и избити от преследващите ги българи. Хронистите са категорични – загиват огромен брой ромеи. Някои дори оценяват оцелелите на едва 2 000 души. Самият Лъв Фока успява да избяга и да се скрие в близката крепост на Месемврия.

Загубата в жива сила на Византия за дългро парализира империята. Лъв Фока заедно със сетириархите Йоан и Николай Дука опитват да спрат настъплението на българите към Константинопол в ново сражение край Катасирти, близо до подстъпите на столицата на империята. Но и там търпят разгром. Симеон I обаче решава да не обсажда Константинопол, а да продължи с изпълнение на първоначалния си план. Нанася удар по сърбите, с чието посредничество Византия се опитва да привлече на своя страна печенегите.

Многобройните военни неуспехи водят до смяната на управлението в империята. Зоя Чернооката е детронирана след преврат през 919 година.

Споменатият по-рано хронист Лъв Дякон живее половин век след битката.

Описаната от него картина на белеещите се полето кости на изкланите ромейски войски ясно говори за мащаба на поражението, което претърпяват ромеите. След тази битка княз Симеон започва вече да се титулува „Цар на българи и гърци“ – титла, която три века по-късно ще използва и Иван – Асен II, след като разгрома на византийците при Клокотница.

Сред спорните факти около това важно в историята ни сражение и е описанието на ритуалът, който се предполага, че е извършен по нареждане на Симеон преди битката. Вероятно това е първият случай в нашата история, когато преи да влязат в боя са осветени бойните знамена на армията.