В решителния ден революционерите от Дряново се оказа­ли без ръководители. А в същото време въстаниците от Му­сина, Бяла черква и другите села, тръгнали на 28 април 1876 год., водени от поп Харитон, наближавали Дряновския манастир. Поп Харитон водел чета от 195 души: от Бяла чер­нова 101 въстаника, от с. Мусина – 33, от Михалци – 31, от Дичин – 12, от Вишовград – 6, от Ветринци – 5, от Голямо Яларе – 2, от Дряново – 2, от Каломен – 2, от Керека – 1 и др. На предварителното събрание на представителите на ре­волюционните комитети в Мусина било избрано ръководство на четата в състав: войвода поп Харитон, военен командир Петър Н. Пармаков, знаменосец – Димитър Ат. Русчуклийчето, съветници – Бачо Киро Петров, учител в Бяла черква, Тодор Лефтеров, учител в Михалци и др.

Без някакъв особен ред и предпазни мерки четата на поп Харитон тръгнала през нощта на 28 април за Балкана, за да се съедини с Дряновската чета, а после и с Габровската. Зората ги заварила до турското село Балван. Щом турците от това село видели множеството въстаници, те вдигнали тре­вога. Веднага организирали своя потеря и изпратили бързи конни куриери до Търново, Дряново, Севлиево, Габрово и околните турски села, че са се появили „комити“. От тези гра­дове и села веднага потеглили редовни войски и тълпи башибозуци, за да преградят пътя на четата. А въстаниците, без да подозират нещо, вървели бавно, починали си в с. Бал­ван махала (сега с. Ветринци). После минали през дрянов­ските села и колиби Каломен, Плачка, Пейня. Обядвали в дъбравата край с. Ритя и пак продължили край селцата Геша и Цинга. Привечер на 29 април те достигнали Дряновския манастир. През цялото време на пътуването им по техните пе­ти вървяла тълпа турци.

Неспокойно станало и в Дряново. Опустели улиците му, залостили се кепенци и порти. Турците се размърдали отвред. Задрънчало оръжие. Въпреки всички мерки, които взела тур­ската власт, съзаклятниците от Дряново все още се надявали, че ще избухне общонародно въстание, затова им се искало на всяка цена да се съединят с четата на поп Харитон. Но гра­дът също бил обкръжен от турците и въстаниците не могли да се измъкнат от него, за да отидат при братята си в манасти­ра. В града и около него взело да гъмжи от войска и баши­бозуци. Така, без ръководство в решителния момент, почти обсадени в града, дряновските съзаклятници не можали да се вдигнат на въстание, не можали да помогнат на другарите си в манастира, обкръжени от всички страни. В четата на поп Харитон имало само двама дряновци, братя Нено и Па­найот Ив. Джевреви, които се включили в нея, защото били на работа като бояджии в Бяла Черква. Според спомените и за­писките на брата на Иван П. Семерджиев – Христо Семерджиев, в четата на поп Харитон в Дряновския манастир бил и дряновецът Неделчо Марчев. От друг документ научаваме, че в тази чета е участвувал и Станю Събев от с. Керека, Дря­новско, който успял да се спаси след битката и починал на 11. V.1919 год. на 60-годишна възраст.

За да се сплаши още повече населението в Дряново, кога­то дошел Фазлъ паша, по негова заповед в града били обесе­ни двама души от заловените въстаници. Той довел още два полка, освен войската, която вече била обкръжила манасти­ра. Както си спомня през 1967 год. 102-годишният дядо Стоян Павлов от близкото (на 1 км) до Дряновския манастир село Цинга, турците вървели в гъсти колони, войник до войник, а топовете им ги влачели по няколко коня.

Така, макар и против желанието им, дряновци останали безучастни свидетели на голямата битка, която се водела до самия град, около манастира. Тук била събрана значителна турска сила, около 3000 души редовна войска и към 2000 ду­ши башибозуци, подкрепени от 8 оръдия. Най-напред турци­те били командувани от Рейс паша от Търново, а после от свирепия Фазлъ паша от Шумен. Той отседнал в Дряново и стоял там до края на битката. По улиците на града кръстос­вали непрекъснато патрули. Пашата накарал някои от по-видните дряновски чорбаджии насила да пишат писма на въстаниците в манастира. Това личи още от съдържанието на първото им писмо:

Господиновци в манастира „Св. Арахангел“, Днес доде от Търново пашата Табор Агъсъ и Халил ага, които ни заповядаха (подч. П. Ч.) да ви пишем настоящето на български, защото може да не знаете да четете турски. Заповядва ви се от страна на правителството да се предаде­те, като сложите оръжието си долу и излезете от манастира. Такваз е царската воля. Аскерът царски нищо няма да ви стори, ако се предадете. Ако ли не, ще обърнат осемтях до­карани топове срещу вас и ще съсипят вас и манастира. И ние от Дояново ви замолваме да се предадете.

Битката за манастира била наистина епична и неравна. Ден след ден тя траела цели девет дни. Шепата въстаници, ръководени от поп Харитон и помощниците му, се биели като лъвове с десетократно превъзхождащия ги многочислен и въ­оръжен до зъби неприятел. Те разбирали какъв ще бъде краят изходът от битката и все пак не се поддавали на внушенията да се предадат. Въстаниците в манастира дълго време се на­дявали за помощ, защото очаквали всеобщо народно въстание. Такава не било възможно да им се даде в тоя момент. Не успели да им помогнат и въстаниците от Трявна, където на 5 май 1876 год. се вдигнало въстание под ръководството на Христо Патрев от Шипка, Тодор Кирков от Ловеч и Станю Гъдев. Тяхната чета след четири дни също била разгромена до с. Ново село, Габровско, без да може да помогне на поп Ха­ритон и момците му в Дряновския манастир.

Няма да описваме целия развой на забележителното сра­жение за Дряновския манастир. Любознателният читател би могъл да научи всички подробности за тази битка от други книги (напр. „Отбраната на Дряновския манастир“ от Ан­дрей Цветков, „История на 9-тях дни“ от Христо Марков, „На борците в Дряновския манастир“ от Ал. Н. Жеков, „Дош­ло е време“ от Денчо Марчевски и др.). Само ще отбележим, че това сражение наистина поизплашило турците и им създа­ло много тревоги. За това свидетелствува и фактът, че чак от Русе тръгнали войски за евентуална помощ на дошлия от Шумен Фазлъ паша. Девет дни наред тук се водила битка на живот и смърт. Девет дни поп Харитоновите момци, наче­ло с войводата си и помощниците му Петър Пармаков, Бачо Киро, Тодор Лефтеров и други, отстоявали с цената на живо­та си манастира, съкрушавали напора на многочислените пълчища башибозуци и редовната турска войска. Девет дни бъл­гарското население от Дряново треперело за своя живот, очаквайки не само изхода на битката, но и своята съдба. Съвсем малко останало да се повтори и в Дряново кървава­та разпра с Батак и Перущица, да се пролее и тук невинна българска кръв. Тези девет дни от 29 април до 7 май 1876 год. са историята на една Голгота. Но те са и историята на българския дух, проява на неговата невиждана издръжли­вост и величие, на саможертвата, която българите от онова време били готови да дадат за разчупване оковите на робст­вото. Загинали един след друг ръководителите на четата и над 130 души въстаници. Тодор Лефтеров бил съсечен пред самия Фазлъ паша. Бачо Киро успял да се измъкне, но в Бяла черк­ва бил предаден, после осъден и обесен във В. Търново. В съда той се държал с достойнство и даже издекламирал на турски последното си стихотворение, че отишъл в Дряновския манастир да търси правдата на своя народ.

Каква е била съдбата на войводата поп Харитон?

Сведенията за неговата смърт са оскъдни. Тук няма да се спираме на смешното твърдение на някои автори (Д. Ба­лутов, Петър Япов и др.), че поп Харитон бил останал жив след битката в манастира, като успял да се спаси в една бъч­ва, пусната в реката и уж после живял до дълбока старост в Атонския манастир. Повече историци пишат, че ослепелият войвода бил оставен жив в манастира, при последния опит на четата да се измъкне от обкръжението, и намерил смъртта си след нахлуването на турците в манастира. Но наскоро се за­познахме с изнесеното от Трифон Ц. Трифонов, роден в Дря­ново през 1866 год., после учител и писател. В книгата му „Сбирка от съчинения, проза и поезия“, кн. I, отпечатана в Русе през 1893 год. е поместен един негов автобиографичен разказ, озаглавен: „Из ехтежа на миналото, или Под стария бряст“. (Детински спомени). В тоя документален разказ Три­фон Ц. Трифонов описва подробно положението в Дряново през въстанието и отгласа на битката за Дряновския мана­стир. Тук Трифонов описва и смъртта на войводата.

Преди последния щурм на обкръжените въстаници, за да се измъкнат през нощта от манастира, раненият и ослепял от барута поп Харитон им казал:

– Юнаци мои! Не като баби, но като лъвове се изринете от тая пещ, и който остане жив, да спомня! А мене заведете при входа и аз тамо ще умра, както си мога!“

Въстаниците се разплакали, простили се с него, завели го до входа на манастира и тръгнали на излаз. Всички напусна­ли манастира. Останал само войводата с меч в ръка при вхо­да и там загинал. Но загинал като герой в неравна борба с турците, върху грамада от вражески тела, жертви на последния му подвиг, с които заприщил входа на манастира. Тук той се бил като истински демон, като разярен лъв и накрая бил намушен на турските щикове и също прострян в локвата турска кръв.

Героичната съпротива на въстаниците в манастира завър­шила с разгром на четата. Тук загинали като герои и двама­та братя дряновци Нено и Панайот Джевреви. Турците раз­грабили манастира и си заминали. Надвисналата опасност за „бастисване“ на града от турския башибозук отминала. Това струвало много сиромашка пот и мъка, защото чорбаджиите не бръкнали само в своите кесии, за да събират подкупа за пашата и неговата свита.

Костите на загиналите въстаници останали да се белеят дълго време в манастира и по околните ридове, без някой да смее да ги прибере. Те останали там до тогава, докато дош­ла международната комисия от представители на   няколко държави, за разследване на турските зверства. В комисията, която посетила Дряново и Дряновския манастир, влизали Ев­гени Скайлер, американски консул в Цариград, княз Церетелев – втори секретар на руското консулство, Макгахан – кореспондент на американски вестници, и други. Придружава­ли ги като водачи българите Тодор Димитров и Стою Стоя­нов, дряновец, завършил Роберт колеж в Цариград. Несъмне­но, посещението на тази комисия тук както и на други места, видяното от нея в манастира и другаде, ужасите, за които чула от устата на българското население, са изиграли голяма роля за решителната намеса на Русия и други държави за спиране на турските зверства.

Много били жертвите в Дряновския манастир и на други­те места в поробена България по време на Априлското въста­ние 1876 год. Загинали и няколко дряновци. Но вече идвал краят на борбите за освобождение, идвал краят на робството.