Аз съм се учил да превземам, а не да предавам крепости! Така отвръща защитникът на Видинската крепост през Сръбско-българската война капитан Атанас Узунов на предложението на командира на Тимошката армия генерал Милойко Лешанин да предаде фортовете и града без бой, защото, според сръбския генерал, изходът на битката е предопределен.
Генерал Лешанин мисли, че тези двайсет и няколко годишни „момчета”, с български капитански пагони, са „необстреляни” командири, които ще вдигнат бялото знаме още при задаването на внушителните сръбски сили. Такова е мнението и на другите Миланови пълководци, които дават кураж на твърде колебливия сръбски владетел да започне братоубийствената агресия.
Първо при Мека Црев, Три уши и Сливница капитаните Марин Маринов, Анастас Бендерев, Олимпий Панов, както и другите български командири показват и доказват, че плановете на сръбските генерали са твърде самонадеяни. Капитан Узунов затвърждава българската победа с последните решителни битки за Видинската крепост, които се разиграват дори след подписването на примирието. Милановите генерали, обаче, пропускат факта, че младите български командири са преминали през войни и битки преди да застанат на фронта през 1885 година в защита на Съединението и на независимостта на България. Атанас Узунов е бил четник през 1875 година, участник в Сръбско-турската война през 1876 година, опълченец, офицер от Руската армия.
Роден е през 1857 година в Русе. По време на Старозагорското въстание през 1875 година участва в Червеноводската чета. След неуспеха на въстанието емигрира в Румъния. Участва като доброволец в Сръбско-турската война през 1876 година, сражавайки се при Зайчар и при Корито. След войната постъпва на служба в 60-и заморски пехотен полк на Руската армия. По-късно, през 1877 година, завършва Юнкерското пехотно училище в Одеса.
При обявяването на Руско-турската война (1877-1878) се записва в Българското опълчение и служи в 3-та рота на 2-ра опълченска дружина. Участва в боя при Стара Загора, сражава се на Шипка, в Шейновската битка и в Котленския балкан. Дружината, в която служи, извършва тежък зимен преход през Химитлийския проход и овладява Котел. До подписването на Сан-Стефанския договор отбранява града от набезите на турски аскер и башибозушки отряди. Награден е с войнишки кръст „Свети Георги“ IV степен и е повишен в офицерско звание прапоршчик през 1878 година.
След Освобождението служи в Източнорумелийската милиция, а по късно  постъпва във 2-ра кюстендилска пехотна дружина и след това в 22-ра пазарджишка пехотна дружина и 1-ва софийска сапьорна рота Той е първият офицер от Българската войска, който завършва Военно-инженерната академия в Санкт Петербург. Така става и първият офицер пионер, както тогава са наричали инженерите и сапьорите във войската. В академията са учили такива руски военачалници като генералите Тотлебен и  Радецки. Тя дава пространни и задълбочени знания по топография, геодезия, фортификационни дейности, взривни работи. Именно дипломата от нея позволява на капитан Узунов да заяви на генерал Лешанин, че се е учил да превзема, а не да предава крепости
По време на Сръбско-българската война през 1885 година капитан Узунов е началник на Северния отряд и комендант на Видинската крепост.  Пристига във Видин през октомври 1885 година, когато събитията по западната ни граница вече назряват, зачестяват граничните инциденти, предизвикани от сърбите. До този момент Видинската крепост се е смятала за тилов гарнизон, защото главните сили на войската са били съсредоточени на турската граница, от където се е очаквала агресия, в отговор на дръзкия акт на Съединението.
Капитан Атанас Узунов незабавно предприема действия за укрепване на крепостта, за точното насочване на оръдията и прострелване на отбранителните периметри. Когато генерал Лешанин повежда твърде самонадеяно своята Тимошка армия на щурм, крепостта отвръща с убийствен огън, който приковава сърбите. Узунов превръща Видин във втора Шипка и отбива всички нападения на Тимошката армия. Сраженията са тежки. Капитан Узунов заповядва рововете да бъдат напълнени с вода и ги превръща в масов гроб за атакуващите сръбски пехотинци. Лешанин продължава да атакува дори след като на Сливница българската войска развява победни знамена и поема през Пирот към Ниш и Белград. Последната надежда на крал Милан е да превземе Видинската крепост и да обърне хода на войната, за да диктува условията на примирието. В един момент, когато военните действия на Западния участък спират, Узунов прекратява огъня, но Лешанин използва това и предприема решителна атака. Целта е да се завладее Видин и при подписването по-късно на мирния договор градът да остане във владение на Сръбското кралство. Капитан Узунов е възмутен от това вероломство и след унищожителен огън от фортовете на крепостта извежда войската си в атака. Крепостта е спасена с бляскава победа. Лешанин се оттегля с оредялата си Тимошка армия.
Произведен в чин майор и награден, през 1886 година Атанас Узунов е назначен за командир на Пионерната дружина в Русе, която малко по-късно прераства в пионерен полк. Година по-късно е разстрелян заради участие в Русенския офицерски бунт. Предисторията на тази драма е някъде преди две години и половина. Тогава, през есента на 1884 година, по време на големия княжески бал в двореца, руският дипломатически агент Александър Кояндер подхвърля на заклетия русофил ротмистър Анастас Бендерев, че пречката за братската дружба между руския и българския народ е само ненавиждания от император Александър Трети княз Александър Бетенберг. От тогава Бендерев търси съмишленици за един русофилски преврат.
Първите разговори, които провежда още на самия бал, са с капитаните Рачо Петров и Атанас Узунов. Рачо Петров отсича категорично, че който посмее да посегне на княза, ще се раздели с главата си. Узунов тактично подхвърля – тук не му е мястото за такива приказки. С което показва, че е склонен да сподели идеите на Бендерев. Князът е детрониран от офицери-русофили на 9 август 1886 година. Стамболов го връща на престола, но младият владетел абдикира и някогашният търновски хъш, сега председател на Народното събрание, оглавява Регентството, което се разправя безмилостно с русофилите. Бендерев и Олимпий Панов емигрират в Румъния, от където подготвят военен бунт в България. За него те разчитат най-вече на действащия в Русе полкови командир майор Атанас Узунов. Бунтовете избухват в Русе и в Силистра на 19 февруари 1887 година, но са потушени светкавично с желязна ръка. Стамболов изпраща специални военни съдии от София, като възлага ръководството им на майор Рачо Петров. Смъртни присъди получават майорите Атанас Узунов и Олимпий Панов, както и неколцина други младши офицери. Никой не отчита заслугите на Панов за победата на Сливница и на Узунов за спасяването на Видинската крепост. Тук може би проблясва и завистта на Рачо Петров, който изкарва войната в София до телеграфа, като началник-щаб на войската,  без да помирише барут. Стамболов не дава и дума да се издума за помилване. На 22 февруари 1887 година героите от Шапка и от Сръбско-българската война Олипий Панов и Атанас Узунов, заедно с техните другари, са разстреляни на платото Левенттабия край Русе пред целия гарнизон.